Интервю за предаване "Навигатор" - радио "Фокус" - Велико Търново (21.08.2009 г.)
Фокус: При нас са Александър Маринов - заместник-председател на Студентския съвет на Великотърновския университет и Красимир Илиев - председател на Клуба на историка. Казвам им Добър ден!
Красимир Илиев: Добър ден!
Александър Маринов:Здравейте!
Фокус: Бързам да ви попитам, разбрах, че сте направили малка обиколка с цел разглеждане на военни и църковни паметници. Какво видяхте всъщност?
К. И.: Като цяло, обиколихме някои от паметниците в Добруджа. Посетихме паметниците в с. Червенци, с. Бдинци, с. Стефан Караджа, с. Калоян, с. Генерал Колево. Състоянието на паметниците е доста окаяно, не се поддържат. Самите те са невероятно красиви и много добре запазени, като се има предвид това, че не се поддържат въобще. В с. Бдинци е паметника на Бдинския пехотен полк и загиналите през Първата световна война местни жители. На Бдинския полк е кръстено и самото село. В с. Червенци паметникът е още по-зле поддържан, не беше почистен. Иначе е много хубав, добре запазен, пирамидален. И той е в чест на участниците във войните за национално обединение на България. Общо взето, доволни сме от обиколката и видените паметници, но не и от тяхното състояние.
Фокус: Вие, като млади хора, които се движат в студентските среди, какви впечатления имате - интересуват ли се младите хора от военната история на България?
А. М.: Ами ние, може би, от позицията на пристрастни можем да говорим по този въпрос. И двамата сме историци и е логично, че повечето от хората в нашите кръгове имат опеделен интерес, по-малък или по-голям, към военната история в частност и към историческата наука като цяло. Но сега, колкото и да ми се иска да съм оптимист, че винаги има и млади хора и историци с научни стремежи, които се интересуват от военна история, като цяло е достатъчно да се огледаме около нас, за да видим, че интересът към военните паметници не съществува. Той е в едно латентно състояние - предава се от поколение на поколение като част от родовата памет донякъде, но показателно е, че дори паметниците в градовете - в областни и общински центрове не са добре познати на младите. В смисъл такъв - не се знае какво точно символизират, какво изобразяват, по какъв повод са направени. Какво остава за по-малките населени места? Конкретно тази наша обиколка, защото тя в никакъв случай не може да бъде наречена научна експедиция - по-скоро спонтанно възникна идеята ни да обиколим някои от тези хубави селца. Там, както каза Краси, положението е да не казвам страшно, но е неприятно. Първо, че селата сами по себе си замират - факт характерен за цялата страна. Ясно ни е, че не се намират пари дори за реновиране на инфраструктурата, какво остава за история и култура... От страна на държавата не се взимат никакви мерки за поддържането на тези паметници. Това, което ни тревожи още повече е, че все пак в тези села живеят хора, живеят българи, за добро или лошо те са в по-напреднала възраст и ние очаквахме да имат един, най-малкото, сантимент към тези паметници - все пак те са израстнали до тях, паметниците символизират подвизите на техните бащи и дядовци. Вместо това, военните паметници не са дори елементарно изметени поне от паднали шумки, не беше се постарал никой с някоя мотичка или лопата да изкорени избуялите плевели. Ние пък бяхме тръгнали съвсем любителски - с голи ръце се опитахме поне по-големите храсти, и плевели да премахнем. Факт е, както каза Красимир, че тези паметници са в добро състояние. Единствено на паметника в с. Бдинци е разбита едната каменна топка - там има общо четири. Самият паметник се пада малко извън селото, но е много хубаво усторен - направен е като малък парк - има дори пейки до него и много хубава градинка, напълно запустяла сега, но си личи, че е правено със старание. От една страна е разбита едната каменна топка, от друга страна кракът на изобразения войник, от времето очевидно, се е счупил. Просто смятам ,че ще е много оптимистично и нереално да си пожелаваме някой да се сети и за този паметник - едва ли ще дойде в скоро време неговия ред. Дано това се случи, обаче, преди съвсем да е рухнал. Донякъде това беше и нашата цел - поне да ги има заснети тези паметници, защото не сме попадали досега дори на любителски техни снимки. А е грехота - поне ако нямаме средства и възможности (а държавата естествено, че има средства и възможност, но просто това не са приоритетите явно в момента), то поне да останат запаметени тези паметници, за да се използват евентуално снимките когато дойде времето да се реставрират и те, защото ако така се продължи с нехайното отношение - времето ще си вземе своето. Ето - Краси може да каже какво е отношението на държавните институции към проблема - ние се сблъскахме и с него преди време.
К. И.: Отношението на самата държава е точно такова, каквото е и отношението на хората, и то е огледален образ едното на другото. В България има сайт с национален регистър на военните паметници, който се поддържа от Министерството на отбраната. От известно време той не функционира, не знам защо, а пък докато функционираше, снимките, които сме изпращали на паметника в с. Шилковци - Великотърновско не бяха качени, не получихме и някакъв отговор. Единствено агенция "Фокус", за което ви поздравявам, е поела инициативата за издирването и популяризирането на военно-историческите обекти.
Фокус: Смятате ли, че българинът обича да заличава историята си? По времето на комунизма се построиха много паметници, при идването на демокрацията те се разрушиха, тези пък, за които вие говорите са оставени на запустяване.
А. М.: Факт е, че повечето от нашите военни паметници са строени преди 1944 г., по така нареченото "Царско време". Интересното е, че голяма част от тях не са строени от държавата, а от потомци на бойците участвали във войните. Почти на всеки паметник има надпис от кого е играден - с дарение на по-заможен гражданин. Едно хубаво нещо, от периода на т. нар. "Народна демокрация" след 1944 г., е че комунистите не успяват или не искат да разрушат тези паметници - поне за толкова им стига чувството явно и се задоволяват с това на допълнителни плочи да изпишат имената на падналите през Отечествената война. Което е хубаво, защото нищо не трябва да се заличава - няма приятна и неприятна част от историята. Историята се е случила. Тези паметници са преживели моментите на целенасочено унищожаване - естествено не всички - тези, които са определени от комунистите за фашистки са взривявани, унищожавани, но като цяло - голяма част от военните ни паметници са запазени и до днес. Проблемът в най-ново време се превръща от идеологически в чисто персонален. Пълна незаинтересованост от обществото към военните паметници - надраскани с цинизми, изпочупени, окрадени. Сега самите комунистически паметници изобщо не искам да ги коментирам. Много от страните от бившия Източен блок си направиха музеи на комунизма, където прибраха ценните свидетелства от този период - за да са сигурни, че няма да бъдат унищожени, а и за да се осигури правилното им представяне пред обществото - не идеологически, а чисто научно и исторически. При нас тези паметници са оставени на волята на гражданите. Целта на един паметник трябва да бъде сплотяването на обществото в една висша национална ценност, а не обратното - паметник да разделя обществото по политически и идеологически причини. Историята съществува, за да я изучаваме обективно, да се вдъхновяваме от нея, от светлия пример на нашите предци и да се учим от грешките им.
К. И.: Показателно за младите хора е, че тяхното патриотично чувство е на един повърхностен слой, който не е нормален. За повечето националните чествания и поклоненията към военните паметници са просто един празник, повод да се седне на маса и да се празнува, а това са дни за поклонение и почит пред хората дали живота си за обединението на България. Но нека не радикализираме, че всички хора са изпълнени с повърхностен патриотизъм - българите помнят своите герои малко или повече.
Фокус: Тъй като времето ни напредва, аз благодаря за този разговор и се надявам да сме обърнали внимание с този разговор, както на определените институции, така и на обикновения човек - да се отнася по-добре със историята си. Благодаря ви много за този разговор!
Фокус: При нас са Александър Маринов - заместник-председател на Студентския съвет на Великотърновския университет и Красимир Илиев - председател на Клуба на историка. Казвам им Добър ден!
Красимир Илиев: Добър ден!
Александър Маринов:Здравейте!
Фокус: Бързам да ви попитам, разбрах, че сте направили малка обиколка с цел разглеждане на военни и църковни паметници. Какво видяхте всъщност?
К. И.: Като цяло, обиколихме някои от паметниците в Добруджа. Посетихме паметниците в с. Червенци, с. Бдинци, с. Стефан Караджа, с. Калоян, с. Генерал Колево. Състоянието на паметниците е доста окаяно, не се поддържат. Самите те са невероятно красиви и много добре запазени, като се има предвид това, че не се поддържат въобще. В с. Бдинци е паметника на Бдинския пехотен полк и загиналите през Първата световна война местни жители. На Бдинския полк е кръстено и самото село. В с. Червенци паметникът е още по-зле поддържан, не беше почистен. Иначе е много хубав, добре запазен, пирамидален. И той е в чест на участниците във войните за национално обединение на България. Общо взето, доволни сме от обиколката и видените паметници, но не и от тяхното състояние.
Фокус: Вие, като млади хора, които се движат в студентските среди, какви впечатления имате - интересуват ли се младите хора от военната история на България?
А. М.: Ами ние, може би, от позицията на пристрастни можем да говорим по този въпрос. И двамата сме историци и е логично, че повечето от хората в нашите кръгове имат опеделен интерес, по-малък или по-голям, към военната история в частност и към историческата наука като цяло. Но сега, колкото и да ми се иска да съм оптимист, че винаги има и млади хора и историци с научни стремежи, които се интересуват от военна история, като цяло е достатъчно да се огледаме около нас, за да видим, че интересът към военните паметници не съществува. Той е в едно латентно състояние - предава се от поколение на поколение като част от родовата памет донякъде, но показателно е, че дори паметниците в градовете - в областни и общински центрове не са добре познати на младите. В смисъл такъв - не се знае какво точно символизират, какво изобразяват, по какъв повод са направени. Какво остава за по-малките населени места? Конкретно тази наша обиколка, защото тя в никакъв случай не може да бъде наречена научна експедиция - по-скоро спонтанно възникна идеята ни да обиколим някои от тези хубави селца. Там, както каза Краси, положението е да не казвам страшно, но е неприятно. Първо, че селата сами по себе си замират - факт характерен за цялата страна. Ясно ни е, че не се намират пари дори за реновиране на инфраструктурата, какво остава за история и култура... От страна на държавата не се взимат никакви мерки за поддържането на тези паметници. Това, което ни тревожи още повече е, че все пак в тези села живеят хора, живеят българи, за добро или лошо те са в по-напреднала възраст и ние очаквахме да имат един, най-малкото, сантимент към тези паметници - все пак те са израстнали до тях, паметниците символизират подвизите на техните бащи и дядовци. Вместо това, военните паметници не са дори елементарно изметени поне от паднали шумки, не беше се постарал никой с някоя мотичка или лопата да изкорени избуялите плевели. Ние пък бяхме тръгнали съвсем любителски - с голи ръце се опитахме поне по-големите храсти, и плевели да премахнем. Факт е, както каза Красимир, че тези паметници са в добро състояние. Единствено на паметника в с. Бдинци е разбита едната каменна топка - там има общо четири. Самият паметник се пада малко извън селото, но е много хубаво усторен - направен е като малък парк - има дори пейки до него и много хубава градинка, напълно запустяла сега, но си личи, че е правено със старание. От една страна е разбита едната каменна топка, от друга страна кракът на изобразения войник, от времето очевидно, се е счупил. Просто смятам ,че ще е много оптимистично и нереално да си пожелаваме някой да се сети и за този паметник - едва ли ще дойде в скоро време неговия ред. Дано това се случи, обаче, преди съвсем да е рухнал. Донякъде това беше и нашата цел - поне да ги има заснети тези паметници, защото не сме попадали досега дори на любителски техни снимки. А е грехота - поне ако нямаме средства и възможности (а държавата естествено, че има средства и възможност, но просто това не са приоритетите явно в момента), то поне да останат запаметени тези паметници, за да се използват евентуално снимките когато дойде времето да се реставрират и те, защото ако така се продължи с нехайното отношение - времето ще си вземе своето. Ето - Краси може да каже какво е отношението на държавните институции към проблема - ние се сблъскахме и с него преди време.
К. И.: Отношението на самата държава е точно такова, каквото е и отношението на хората, и то е огледален образ едното на другото. В България има сайт с национален регистър на военните паметници, който се поддържа от Министерството на отбраната. От известно време той не функционира, не знам защо, а пък докато функционираше, снимките, които сме изпращали на паметника в с. Шилковци - Великотърновско не бяха качени, не получихме и някакъв отговор. Единствено агенция "Фокус", за което ви поздравявам, е поела инициативата за издирването и популяризирането на военно-историческите обекти.
Фокус: Смятате ли, че българинът обича да заличава историята си? По времето на комунизма се построиха много паметници, при идването на демокрацията те се разрушиха, тези пък, за които вие говорите са оставени на запустяване.
А. М.: Факт е, че повечето от нашите военни паметници са строени преди 1944 г., по така нареченото "Царско време". Интересното е, че голяма част от тях не са строени от държавата, а от потомци на бойците участвали във войните. Почти на всеки паметник има надпис от кого е играден - с дарение на по-заможен гражданин. Едно хубаво нещо, от периода на т. нар. "Народна демокрация" след 1944 г., е че комунистите не успяват или не искат да разрушат тези паметници - поне за толкова им стига чувството явно и се задоволяват с това на допълнителни плочи да изпишат имената на падналите през Отечествената война. Което е хубаво, защото нищо не трябва да се заличава - няма приятна и неприятна част от историята. Историята се е случила. Тези паметници са преживели моментите на целенасочено унищожаване - естествено не всички - тези, които са определени от комунистите за фашистки са взривявани, унищожавани, но като цяло - голяма част от военните ни паметници са запазени и до днес. Проблемът в най-ново време се превръща от идеологически в чисто персонален. Пълна незаинтересованост от обществото към военните паметници - надраскани с цинизми, изпочупени, окрадени. Сега самите комунистически паметници изобщо не искам да ги коментирам. Много от страните от бившия Източен блок си направиха музеи на комунизма, където прибраха ценните свидетелства от този период - за да са сигурни, че няма да бъдат унищожени, а и за да се осигури правилното им представяне пред обществото - не идеологически, а чисто научно и исторически. При нас тези паметници са оставени на волята на гражданите. Целта на един паметник трябва да бъде сплотяването на обществото в една висша национална ценност, а не обратното - паметник да разделя обществото по политически и идеологически причини. Историята съществува, за да я изучаваме обективно, да се вдъхновяваме от нея, от светлия пример на нашите предци и да се учим от грешките им.
К. И.: Показателно за младите хора е, че тяхното патриотично чувство е на един повърхностен слой, който не е нормален. За повечето националните чествания и поклоненията към военните паметници са просто един празник, повод да се седне на маса и да се празнува, а това са дни за поклонение и почит пред хората дали живота си за обединението на България. Но нека не радикализираме, че всички хора са изпълнени с повърхностен патриотизъм - българите помнят своите герои малко или повече.
Фокус: Тъй като времето ни напредва, аз благодаря за този разговор и се надявам да сме обърнали внимание с този разговор, както на определените институции, така и на обикновения човек - да се отнася по-добре със историята си. Благодаря ви много за този разговор!
